Нещо се е променило през последните години в Пирин. Вървя по обичайните пътеки, а планината ми се струва някак по-различна.

Накъдето и да се обърна, диви кози щъкат без страх по стръмните чукари. Такова чудо не помня.

Когато стигнах до обновения заслон на Кончето, времето не беше особено приятно. Ръмеше слаб дъжд и нищо не предвещаваше картината, която залезът се канеше да сътвори.

Слънцето се показа под натежалите облаци и огря високото Пиринско било.

Над белите върхове се изсипа богата палитра от топли червеникави оттенъци.

В апогея на залеза, мраморното било се озари в тъмно-червен цвят. После бързо се смрачи, захладня и падна непрогледна мъгла.

Преди изгрев, се добрах до връх Бански суходол, където някой нощуваше в палатка.

За разлика от залеза, който беше експолизия от светлина, изгревът нямаше кой знае с какво да се отличи.

Все така с недоумение, наблюдавах стада диви кози да се лутат в подножието на Вихрен.

Спрях да отпочина на полянка край Дългото езеро и блаженно се наслаждавах на тишината.

Бях се унесъл в приятна дрямка под галещите слънчеви лъчи и скоро, някъде в далечината, започнаха да долитат звуци “Ехо, ехооо…, ааа, еее, ооо…”. Остър нож раздра покривалото на унеса, в който се намирах. Върволица от безчетен брой хора се нижеше бавно надолу по пътеката от Тевно езеро, като всеки се надвикваше с другия. Докато успея да се облека и да си събера багажа, оттук-оттам започнаха да изскачат запъхтяни туристи. Придружаваха ги опитни стари планинари, които омайваха слушателите си с пленителни истории за знайни и незнайни планински подвизи.

По най-бързия начин се втурнах, за да избягам от шумотевицата, и през сипеи и чукари се добрах до доста по-недостъпна, но също толкова идилична полянка край долното Бъндеришко езеро.

На следващото утро Вихрен отново грейна за кратко в топлите цветове на изгрева.