Където и да стъпя в Родопите през есента, знам че ще съм на правилното място. Тук, сред изваяните обли форми на планината, повече откъдето и да е другаде, природата е изляла от своята палитра с цветове.

В слънчевото ноемврийско утро ме посреща любопитен бял жребец.

Малкото, но много разпръснато село Гела, се събужда огряно в нетипично за месеца топло слънце.

Връх Турлата, който бди над селцето, посреща пръв лъчите.

Съседното село Стикъл също грейва в златна светлина.

Толкова е топло, че само червените цветчета и окапалите листа издават, че есента отдавна е дошла по тези места.

В гора от трепетлика се е приютила селската черква.

Горе на хълма вятърът рано е отвял жълтите листа и издайнически е свалил маскировката на храма.

Различна е обстановката при долната църква, където листата са все още по местата си.

В околностите на селото есента е във вихъра си.

Малкото широколистни дървета са изпъстрени в ярко жълто.

От връх Орфей (Широколъшки снежник, Карлъка) се открива панорамна гледка на юг, където властват вечно зелени борови гори.

Под върха безгрижно се разхожда огромно стадо коне.

Лидери на стадото, като че ли са двойката коне в бяло и черно, колкото и да е предсказуемо това.

Есента се стъмва рано и безброй звезди изпълват нощния простор.

В тихата безлунна нощ, като с остри нокти, далачен кучешки лай раздира тишината.
Успокояващо похлопват камбанки на овцете в кошарите.