Когато дойде есента и природата се изпъстри, не ме свърта на едно място. Хващам раницата, зареждам резервоара догоре и потеглям… нанякъде. Това “нанякъде” най-често се оказва в Родопите.

На няколко километра след летовище Студенец, на около 1600 метра н.в. пътя свърши. От тук нататък всичко беше гора, сняг и кал.

Имах глупостта да тръгна към най-близкото село – Ситово. Какви ли не преживявания съм имал с моята таратайка по пресечени и други терени. Сега ми предстоеше нещо съвсем ново – десет километрово спускане през планински черен път, покрит със сняг, кал и локви, под които стърчат огромни коловози. Къде занасях към стръмни урви, къде нагазвах в преспа или калище… изтръпвам като си спомня. Оставаха два километра до селото, когато се озовах в изключително тясно дере, по което течеше река от разтопен сняг. Не мога да се върна назад, заради стръмния и хлъзгав терен, нито да продължа напред. Пътят беше блокиран от поредица паднали борове.

Разполагах с неголяма брадва, даже бих казал малка. Трябваше да прережа четири дебели ствола на няколко места, за да мога да ги отстраня от пътя. След като избутах и последния бор продължих спускането до следващото непреодолимо препятствие – още по-голямо паднало дърво.

Това беше широколистно дърво, нещо като огромен храст с множество клони, което може да бъде изместено само с багер. След като бях толкова безразсъден да поема по този път, нормално бе да се озова в капан. Тук местността вече беше по-равна, а отстрани на пътя, макар и отрупана от снега имаше нещо като нива. Преодолях и това препятствие, влязох отново в пътя и след минути достигнах селото.

След цялата тази драма трябваше да се върна в начална позиция. Слънцето залязваше, когато минавах над Тъмрашкото ждрело.

Денят си замина, а най-близко беше Асеновград.

В художественото осветление на крепостта преобладава зеления цвят.

Дали благодарение на себе си или на бога, вместо да нощувам на онзи кошмарен път, стоях тук на хълма и съзерцавах любимата си планина.

Гузен от грешката, продължих с осъществяването на сбъркания план. По нормални пътища се добрах до забутаното селце Буката.

Минах край крепостта до село Кошница. По-рано, през лятото, се бях качил до нея. Под хълма има пещера-тунел. Минава се през него, за да се стигне до върха, където е самата крепост.

В Смилян слънцето започваше да напича приятно.

Котарак оглежда владенията си.

Следва село Чокманаво, където от дълги времена старата църква е част от пейзажа.

Ето го и китното селце Полковник Серафимово, удостоено с името на знаменития полковник.

На връх Средногорец се издига паметника Родопската Шипка, по случай събитията в този край по време на Първата Балканска Война.

Край Рудозем планината е по-ниска и разлата. Пейзаж характерен за Източните Родопи.

Правя дежурна спирка в Широка Лъка.

Пътят не свършва тук, той продължава все напред. Понякога ще се връща по познати места или пък ще поема през непристъпни клисури, които малцина се осмеляват да преминат.