Снегът едва беше посипал дърветата, когато наближих хижа Хайдушка песен. Снегоходките нямаше да ми бъдат от полза. Оставих ги и поех нагоре през смълчаната, побеляла гора, на резерват Козя Стена.

Докато вървях обгърнат от белота, в нетипична тишина, си припомних предишният ми преход по тази пътека в един безкрайно дъждовен юнски ден.

И също, както тогава, мъглата ми беше верен спътник.

Притихналата гора от време на време изсипваше шепи сняг върху ми от натежалите си клони.

Когато излязох на открито, пейзажът беше напълно погълнат от мъглата.

След като не срещнах указателни пилони и теренът ставаше все по-непроходим по зимния път, се върнах и продължих по познатия летен маршрут. Близо до хижата снегът беше утъпкан, не очаквах вътре да има някой. Хижарят ме разубеди да остана вечерта, нямаше изглед мъглата да се разсее и през следващия ден.

Оставаше час до залез и без колебание поех обратно по вече отъпканата пътека. Когато приближих седловината излезе страхотен вятър, който малко изчисти картинката.

Непрогледното було на мъглата леко се повдигна и откри гледка към отсрещния хребет, където облаци танцуваха безумен танц в своите ледени владения.