Колкото и да съм обикалям из Родопите, все ми се струва, че съм видял твърде малко от тях. Без много да се чудя, хванах пътя към обвития в булото на забравата Кормисош.

Оказва се, че тази огромна територия навремето е била предназначена за ловен парк. Дори неколцина села в един от доловете са били изселени, за да могат величайши гости да ловуват на воля.

Още с навлизането в парка се усеща оживление – чува се тропот, притичват сърни, елен се обажда сърдито… Диви кози, отвикнали от човешко присиствие, бягат панически от неочакваната среща.

Разположението на Кормисош е такова, че Родопите се разкриват като на длан. Ако погледнеш на север, погледът минава през Белинташ и стига чак до Стара Планина.

Във всяка друга посока се разстилат безкрайни родопски простори.

Краят на този ноемврийски ден предвещава студена нощ.

Мразовитото утро е съвършенно ясно, без типичните родопски мъгли.

Кормисош спокойно може да се нарече най-пустото място в Родопите. На километри не се забелязва ни пушек, ни път.

Като море от нагънати зелени хребети.

На връщане, през оредялата гора, се открояват признаци на цивилизация.

Дълбоко в усойните долове есента е в разгара си.

В тези закътани родопски пролуки трудни достигат слънчеви лъчи.

Човешкото присъствие е рядкост, идилията е пълна.

Изпаднал в божествено опиянение, съвсем ненадейно се натъквам на древен римски мост. Все пак, някога по тези забравени от бога места са бродили хора, оставили следи, които времето не е успяло да заличи.