Мечтата за Венеция се е загнездила във въображението ми от дете. Пластмасовата гондола още се поклаща над телевизора, като далечен избледнял спомен. Гондолиерът, със застинала усмивка, ме пренасяше в един приказен свят. Детските илюзии избледняха, а реалността сега е такава, че просто отидох, видях и се върнах зареден с магията на този неповторим град.

Мечтите са хубаво нещо, докато не се намеси действителността. Дори в края на ноември, когато дните са мрачни и къси, а слънцето е избягало на юг, във Венеция е все така пренаселено с туристи. Всичко живо се струпва на площад Сан Марко, което е разбираемо, заради концентрацията на забележителности в тази част на града.

Ето ги гондолите, които някои автори оприличават с ковчези, заради черния лак и други сходни черти.

В първият ден сякаш бях попаднал в лабиринт. Това са стотици преплетени улички, по които можеш да минеш многократно без да запомниш.

На вторият ден започнах да схващам логиката, като очертавах на картата откъде съм минал. После започна да ми прави впечатление, че кварталите в града коренно се различават. Едни, където са концентрирани магазините, са пълни с хора, други, за голяма изненада, са направо пусти.

Някои от каналите са като главни пътища, по които преминават гондолите.

Наклонените кули са характерна гледка.

Базиликата Санта Мария е една от отличителните сгради на Венеция.

Никакъв шанс да се покаже слънцето и този ден. Поне рано сутрин край Сан Марко е значително спокойно. Това е времето, ако човек иска да се докосне до магията на Венеция.

Оказва се, че в лагуната има и други не по-малко интересни градчета. Едно от тях е Бурано – съвсем малък остров, с разноцветни фасади на къщите.

Съвсем наблизо е Торчело, който е по-скоро парче суша с огромна кула и стара базилика.

Най-сетне взе, че се появи цвят в небето. Гондолиерите не се стараят да спазват дрескод. Повечето са без шапка, други са с маратонки…

Пълна загадка е как се оправят Венецианци, когато нивото на водата се вдигне толкова, че залее приземните етажи.

Залезът ме хвана близо до моста Риалто, където се натъкнах на друг голям пристан с гондоли.

Лодките се покриват старателно, когато не се ползват.

Заклещен в глуха уличка край Гранд-канал дочаках да избледнеят красивите цветове на залеза.

Разнообразието от улици, канали и мостове във Венеция е огромно. Човек трябва да прекара месеци, за да се ориентира без карта.

Хубавото е, че както вървиш попадаш изневиделица на отворени пространства, наречени Campo, често с църква/кула и кладенец.

Един от ориентирите е мостът Риалто, който свързва кварталите през Гранд-канал.

Последният ден от престоя ме удиви със съвсем чисто небе. На разположение, обаче, имах едва час да се полюбувам на лазурната светлина.

Пристанът с гондолите се превърна в любимо място още от пръв поглед.

В непосредствена близост е мостът на въздишките, по който навремето са откарвали затворниците и под който сега влюбени двойки се вричат един в друг.

Целият град е произведение на изкуството, който отново и отново искам да преоткривам, и за който да продължавам да мечтая.