Трудно ми е да стоя на едно място, когато пролетта се вихри навън. Запалих колата и тръгнах без цел и посока. Дори не подозирах в какво безумно изпитание щях да попадна час по-късно. Запомнете добре този хълм в средата на снимката.

Изоставена шарена нива, с богата палитра от цветове, веднага прикова вниманието ми.

Продължих по пътя, но прекалено равниния терен не предлагаше нищо особено. Хълмчето, покрай което съм минавал хиляди пъти, обзе съзнанието ми. Отбих колата и поех пеш през нивите с пшеница. От време на време просветваха мощни лъчи през облаците.

С няколко килограма кал по обувките успях да пресека първото поле, оставаше още едно по-малко, за да достигна подножието на хълма.

Озовах се пред непрестъпна стена от трънливи храсти, без следа дори от животинска пътека. По данни от GPS-а, името на върха е Хисаря, висок едва 260 метра. Отдалече ми се струваше толкова елементарен, но сега като си гледам надраните ръце, жестоко се бях объркал.

Това мизерно хълмче няма да ми се опре, си повтарях, провирайки се през бодливите драки. Да си инат, никак не е хубава черта. Нищожната денивелация, която е по-малко от 200 метра, здраво ме изпоти. Изглежда имам силна нужда да се самонаказвам.

След продължително провиране през живия плет, покорих най-непрестъпното и безинтересно място. Небето стана оловно сиво, скоро щеше да се стъмни.

Вместо да се върна по същия път, сглупих да тръгна право надолу. Бодлите се впиваха, увиваха около мен, бях заклещен в капан. Борих се като диво животно, за да се измъкна. Какво невероятно облекчение изпитах, когато оставих зад себе си последния храсталак.