Така се случва напоследък, че все попадам в екстремни ситуации тръгна ли към планината. Планът ми беше да нощувам в хижа Мазалат и на следващия ден да щурмувам връх Голям Кадемлия, втория по височина в Стара Планина. Въпреки неистовите усилия, Балкана не ме допусна до него.

Първият ми зимен преход до хижа Мазалат беше в края на 2007-ма. Докато тогава времето беше слънчево и тихо, сега попаднах в капана на зимната виелица и нечовешки студ. Снеговалежът започна предния ден, но още си личи пъртината, която туристите са оставили.

Вървях в ослепителна белота. Гъстата мъгла и чисто новата снежна покривка променят това познато място до неузнаваемост.

Слънцето се появи за миг, което значи, че мъглата се простира на не повече от двеста-триста метра нагоре и от някой висок връх, като Кадемлията, небето е чисто, а над облаците се подават самотни върхове.

Такива неща си представях, докато газех през снега в лютата виелица и не изпусках следващия пилон от очи. Четири часа ми трябваха, за да достигна до хижата. За сравнение, когато идвах тук есента, отиване и връщане ми отнеха не повече от три часа.

Хижата беше изцяло на мое разположение. Изчетох всички списания Гео и с мисли как времето утре ще бъде на моя страна, за да се изкача до заслона на връх Голям Кадемлия, легнах да спя.

По рани зори бях на линия, но щом си подадох носа навън, ми стана ясно че планът ми пропада.

Виелицата и студа бяха още по-люти. При температура от -20°C, снеговалеж и неистов вятър, не само че няма никаква видимост, но студа става непоносим, дори и с подходящи зимни дрехи. В такива условия най-голямата ми грешка би била да тръгна сам по високото било, където ледената смърт не би ми простила.

Нали съм инат човечец, не мога просто така да се откажа. Изчаках времето да утихне, но пустата виелица не искаше да стихва. Нарамих раницата и поех нагоре. Ще се пробвам да кача билото, пък ако е толкова зле положението ще се върна.

Отдалечавах се постепенно, а хижата изчезваше в мъглата.

Още няколко крачки и вече не се виждаше.

В летни условия, пътеките обичайно подсичат върховете, но зиме в планината, е като неписан закон да се върви само през тях. Това се прави заради безопасност. В противен случай, изгубване, затъване в преспи или попадане в лавина са неизбежни.

На билото вятъра почти ме събаряше на земята. Влачих се от пилон до пилон, които все по-трудно различавах, заради гъстата мъгла и снежната виелица.
Достигнах връх Вълча Глава, който ми се стори ужасно стръмен. Това не е масивен връх, а поредица от отвесни скали, които не могат да се минат напряко, а трябва да се заобиколят някак. Тук е проблема, че под голите скали вятърът е навял двуметрови преспи сняг, през които не може да се премине. След няколко минути изтощително лазене и затъване се предадох. Това беше, Балкана ме изпъди като нежелан гост.

Преди да сляза до хижата, се полюбувах на гледката към масива Триглав. Мъглата за миг се разкъса и се откриха великолепните върхове, до които не успях да стигна. Отново си представих да съм на върха, а под мене онова бяло море от облаци, окъпано в розовата светлина на изгрева.

Връщането беше нечовешки изтощително. На тази височина виелицата така се беше развихрила, че и най-способния планинар може да се изгуби. От пъртината нямаше и спомен, ако не бяха пилоните не знам какво щях да правя. Постоянното пропадане в снега изцеждаше последните ми сили. Това, че вече бях минавал по пътя ми даваше надежда, че ще успея да се измъкна от този снежен капан. Едва достигнах гората, а тя беше точно като от приказка.

Заради подобни преживявания обичам толкова много Балкана. Може да е брутален понякога, но тогава е най-красив.