Представата ми за Самотраки беше за скучно, не особено атрактивно, парче земя, с масивен скалист връх, издигащ се насред Бяло море. Разбрах, че очакванията ми тотално се разминават още щом стъпих на острова.

Ако има нетуристически месец в Гърция, то това със сигурност е декември. Това важи още повече за този не толкова предпочитан от туристите остров, а точно такива места на мен са ми особено симпатични. Населението е около 2500 човека, а броят на козите и овцете е стократно повече. Навсякъде са, дори и на плажа.

С тях няма нито пастири, нито овчарски кучета, скитат където им скимне.

Оказва се, че островът не е чак толкова суров и скалист, а дори е прекалено зелен. Очевидно няма измама. Вместо зима, тук есента продължава дълго, чак до пролетта.

На юг, където е единствения пясъчен плаж, е може би най-красивата част от Самотраки. По черен път се стига до параклис, изграден на издадена скала.

Свечерява се, а в далечината се вижда съседния турски остров със звучното име Гьокчеада.

След като обиколих острова, дойде време да изкача планината Фенгари, позната още като Саос, с внушителните 1611 метра над морското равнище.

До върха, освен голямата денивелация, има осем километра ходене в едната посока. Смятах, че ако се движа с бързо темпо, бих могъл да се кача за малко над 2 часа. Това би могло да стане, ако имаше свястна пътека, с нормална маркировка. Обаче и двете липсваха.

За да хвана изгрева, тръгнах посред нощ, без GPS, без карта… надявайки се да се ориентирам в тъмното. Все пак, това е остров-връх, като официално до него се стига от две места – от градчето Терма и от главния град Хора.

Тръгнах необезпокояван в тишината, докато не наближих ферма, охранявана от злобни кучета, които определено обезпокоих. Самият път беше препречен от ограда и нямаше как да продължа нататък. Кучетата се раздираха да лаят, животните в загражденията взеха да се плашат. Лутах се трескаво търсейки проход, десетки очи проблясваха в червено при допира със светлината от челника. Нямаше как да продължа, а лаят ставаше все по-ужасяващ.

След неуспешното нощно приключение, бях още по-мотивиран да изкача върха.
През деня намерих нов маршрут и тръгнах неотлъчно по него. Изненада, пътят отново е препречен от ограда. Този път нямаше светещи очи и лай, развързах въжето и продължих напред. Изглежда местните така опазват козите, да не ходят навсякъде. Да бяха сложили надпис поне.

Вървях нагоре по трудно открояваща се пътечка и не вярвах, че няма нормална маркировка. След като преминах през клека и започнах да наближавам върха, нещата загрубяха. Освен острите насипани камъни, снегът беше толкова вледенен, че беше невъзможно да се върви по него без котки. Все пак успях някак да се добера догоре.

Хвърлих поглед наоколо, над маранята се виждаха Тасос и Атон.

Край градчето Терма растат най-огромните чинари, които съм виждал. Някои от тях са с внушителна обиколка.

Освен типичните за Самотраки природни особености, тук е светилището на Великите Богове. Една от известните статуи в този комплекс е била на богинята на победата Нике, която сега се намира в Лувъра.

Самотраки, който също се казва и Хора, както повечето островни градчета в Гърция, удивлява с построените една до друга къщи.

Не очаквах да видя подобно градче тук, на този “привидно неатрактивен” остров.

В последният ден от престоя ми, зимата загатна за себе си, докарвайки студ и бурни ветрове. Огнени облаци покриха планината Саос, която само преди ден се опитвах да покоря, въпреки скалите и леда.