Преход, с кодово име Боровинково пиршество, от хижа Безбог до Кременските езера, с изкачване на връх Джано и нощуване под лунното небе.

Август е предсказуем месец. Жега е, няма ги внезапните пролетни дъждове, нито хладните есенни утрини. Затова, пък, планините изобилстват от летни дарове, като диви ягоди, малини, къпини и боровинки. Не е идеалното време за дирене на пейзажи, но за сметка на това, човек може добре да си похапне, докато пътува към избраната дестинация.

Добринище, лифт, хижа Безбог и ето я обичайната пътека към Попово езеро, превърнала се в топ туристическа дестинация за малки и големи. Като печен турист, отбивам внезапно преди езерото и тръгвам през долината под връх Сиврия. Маркировката тук е от каменни пирамиди и трябва да ги следиш зорко, за да не затънеш в клека, който е навсякъде.

Може да се мине напряко, без да се катери Безбожката порта, но пътят оттам не предлага гледки като горната. Все пак, срещат се и такива към красивия Дженгал.

Лошата новина е, че следва стръмно спускане и после рязко изкачване – 300 метра надолу до реката и още толкова нагоре до езерата. Добрата новина е, че всичко е обрасло с боровинки. Сигурно съм изял едно кило, докато стигна езерата. Дланите ми придобиха индигов цвят, та чак започна да ми се гади от тях. На финала се преминава по почти отвесен бент от скали. Потта и умората мигновено отиват в забрава след тази гледка.

Небето се смръщи и взе да гърми. Поизчаках докато гърмежите утихнат и се отправих към отсрещния връх Джано. Как бих могъл да опиша нещо, което може само да се преживее. Придвижването към върха е препоръчително да се извършва с две свободни ръце. Кой би предположил, че ще се появи дъга. По стръмния чукар се заех да опъвам статив и да притичвам като дива коза в гонене на краткотрайно явление, което беше прекалено надясно от общия план.

От върха се ширна поразителна гледка към Попово езеро.

Назъбени върхове запълват хоризонта.

Този момент очаквах, когато небето пламва за миг и променя до неузнаваемост пейзажа.

Настана време да се изнизвам обратно. Имах няколко минути преди здрача да отстъпи място на звездния небосклон.

Нямах удоволствието да бъда сам в пълен мрак под звездното небе.

Луната нетърпеливо изгряваше, и както би отбелязал находчивия читател, надсмиваше ми се. Лъчи, като от прожектор, се изнизват от нея.

Приспах се с няколко игри на судоку и сякаш след минути алармата ме събуди. Заревото на заранта вече догаряше, докато успея да се добера до първото езеро. Влагата така залепна за стъклата, че от бърсането нямаше ефект. Потта върху тях все повече се размазваше, докато чудните цветове на заранта отминаваха. Единственият изход беше да ги оставя сами да се приспособят към необичайната влага. Дотогава, обаче, настъпи изгрева и огря върха, където предния ден чаках залеза.

Ето, че към ранното ставане, освен времето за достигане на целта, трябва да се добави и половин час за аклиматизиране на оптиката към външната температура и влага. Гузен, че прецаках цялото утро, поех по краткия път и след по-малко от два часа вече се спусках с лифта, разнообразявйки времето с поредната игра на Судоку.