Преди да замина за Португалия набързо проучих къде в близост до Лисабон крайбрежието е подходящо за морски пейзажи. Мястото еднозначно се оказа нос Cabo da Roca, в мой превод Каменния нос.

След като слязох от автобуса, знаех прекрасно, че обратен транспорт няма да има. Подготвях се психически, че ще трябва да извървя двайсе километра до Cascais, откъдето щях да хвана влака за Лисабон. Дотогава разполагах с достатъчно време да проуча къде са скалите. Не ми отне много, тъй като се виждаха от самия нос, в северна посока.

Разделих се с групата и тръгнах към плажа Урса, където са прословутите скали. От високо наблюдавах рибар, който замяташе въдица в океана. Толкова е миниатюрен, че се вижда само на снимката в оригинален размер.

Върнах се да потърся пътечката, която бях изпуснал. Засега слънцето огряваше приятно, но колко ли щеше да се задържи така.

Отливът настъпваше бързо и можах да разгледам скалите от обратната страна. Височината им сигурно е към 80 метра. Страховито е да си под тях.

Океанските вълни, в сравнение с черноморските, прииждат бавно и на голямо разстояние. Нагласявам фотоапарата за следващия кадър, спокоен че океана се е дръпнал далече и няма опасност да ме достигне, а в следващия момент тичам като опарен към брега. Смешно, ако някой ме е гледал отстрани.

Почти се беше стъмнило, когато излязох на пътя. Снимах фара за спомен, опаковах се добре и поех към Cascais.

Последният автобус беше потеглил преди близо два часа. Вървях бодро, рано или късно щях да стигна гарата. Особено ме впечатли, че провинциалните пътища са осветени, нямаше нужда да използвам челник. В едно село замалко да объркам посоката, но навигацията ме спаси. В Cascais вече имах чувство, че стъпвам върху пирони. Вървенето по равен асфалт не е като в пресечена местност. Стъпалата и кръста се натоварват изключително, докато останалата част от тялото почти не участва. Влакът потегли точно в полунощ. И досега в главата ми се върти предупреждението за следваща спирка – Проксимъ пъражи… Ищурил (Proxima paragem… Estoril).