Често ми се случва да си организирам добре маршрута по карта, да го кача на GPS-а, след което на практика всичко да се обърка.

Преди Петрова нива черен път се спуска към Велека където я пресича при една плитчина. В близост до реката е параклис Света Богородица, който отдалече прилича повече на обор.

Но вътре си е все пак параклис с бяла мазилка, свещници и икони.

Няма аязмо, както повечето странджански параклиси, но има чешма.

Наблизо пасат коне, а в горичката на сянка се е скрил хитрия добитък.

Долу при реката бучи багер, който копае чакъл от дънота на реката и го разпределя по огромни камиони. Само след няколко часа жизненоважната за строителството съставка ще бъде готова за нов живот из бетонния свят около морето.

В реката багера рови упорито, баба-циганка пере килими, а до нея се плацика цигане.

Към Стоилово пътя е отчайващо стръмен, жегата е непоносима. Изкачването на билото се състоеше в бутане на колело и реки от пот. Нагоре взе да се очертава релефа на Странджа.

След малко на отсрещната страна, отвъд Велека се показа Петрова нива.

На върха на билото се разкрива гледка към резерват Средока и граничния за резервата връх Черешата.

Още малко и се показва село Стоилово.

Посреща ме стадо магарета, които се излежават мързеливо.

Магаре да си в Стоилово.

Местният транспорт бездейства на обяд.

Което обяснява числеността на магарета в селото.

Близо се намира красивия водопад Докузак на река Мечи Дол (Айдере).

От Слънчев Бряг с няколко джипки са разтоварени туристи, които радостно цопат във вира.

Източно от пътя покрай река Мечи Дол е разположен красивия резерват Средока. След двукратно пресичане на реката се стига до място за пикник и табела указваща началото на резервата. Някъде по пътя успях да разбия главата на статива и не можах да захвана апарата за него. Благодарение на малкия шум при високо ISO и стабилизацията не останах с празни ръце.

Нямам думи да опиша магията, която се спотайва в това парченце съхранена гора. За малко, без да навлизам навътре в резервата, успях да видя вековните странджански букове с вечно зелен подлес и дебел килим от шума, както и огромни канари извисяващи се над реката.

Тази магическа гора така ме заплени, че едвам успях да се измъкна навреме, за да успея да стигна по светло по обратния маршрут до колата.

Вместо да поема по същия обиколен път след Стоилово, който предварително бях набелязал, се спуснах директно към един голям меандър на Велека. След справка с GPS-а установих, че не се движа по зададения трак, а съм се отклонил встрани. От продължителното спускане и тресене през гората от напора чак ме заболяха китките. Преди десетки години това изглежда е бил много използван път съдейки по остатъците от чакъл и почти разрушените укрепления по завоите. На места бяха изникнали дървета, а други изгубени в шумата.

Най-неочаквано в далечината преди още да различа реката се появиха огромни колони от някога съществувал мост. За съжаление без настилка над тях.

Накъдето и да погледна пътя беше дотук, а връщането би ми коствало около половин-един час.

Ще пресичам реката. Проблемът е, че течението е силно, дълбоко е, а дъното на места е тинесто. Всичко около брега е покрито с буйна растителност – коприва, къпинаци и други дращещи храсталаци.

Оставих колелото настрани и се опитах да мина близо до моста, където има затлачени дървета. Реката тук е плитка и единствения проблем останаха храстите.

От газенето сандалите ми се напълниха със смес от пръст и вода, което още повече затрудни преминаването, но след известни усилия вече бях на другия бряг. В очакваната посока път нямаше, а в посоката от която пристигнах се забелязваха едва различими следи. Батериите на GPS-а бяха почти на привършване, а без него не бих могъл да продължа. Колкото повече го гледах толкова повече се обърквах, излизаше, че ако тръгна по този път ще се върна още по-назад, но друг изход не виждах.

Отново пресякох реката, за да си взема велосипеда. Прекосяването с него беше още по трудно. Доиздрах си краката над стъпалата и поех по трудно забележимия път отрупан с шума, клони и камъни, бутайки колелото нагоре. Всеки път като погледнех GPS-а излизаше, че се отдалечавам. Най-малкото разсейване от очертанията на пътя криеше опасност да го изгубя и както се случи се оказах в безизходица. Трябваше да се върна назад, за да проверя къде съм изгубил следата. Запасите ми от вода бяха на изчерпване, но не се подадох на паниката. В най-лошия случай щях да се върна назад, да пресека реката отново и да се върна по тъмно в селото.

Качих се, може би, двеста метра над реката и се откри невероятна гледка към меандрите на Велека. От бързане да не замръкна и умората не ми беше да вадене на апарата, затова продължих упорито нагоре. В екрана на GPS-а се появи иконката на църква едва на километър по права линия. В крайна сметка се оказа, че съм поел по правилния път към Петрова нива, който се извива нагоре директно от разрушения мост над Велека, но заради големия завой на реката съм се подвел, че вървя в обратна посока. Така след изтощително бутане, с издрани крака се качих на велосипеда и съвсем скоро стигнах до колата преди здрача да се стовари над планината.