От местността Тиха Рила се качих набързо до хижа Рибни езера. Без да се отбивам там отклоних към Смрадливото езеро.

По пътя има купища малки безименни езерца, с красиви пухести цветчета върху зелени островчета.

Изкъпах се в езерото и легнах да се попека докато слънцето препичаше неумолимо. Скоро слънцето се скри зад връх Рилец и поех обратно по същия път към хижата.

Това е перфектното време в планината, когато част от върховете се обагрят в червено.

Езерата се превръщат в огледални образи на планината.

В сравнение с гостоприемността и уюта на старопланинските хижи рилските са точно обратното – отблъскващи и мизерни. Десет лева струва преспиването в общо спално помещение на изтърбушено двуетажно легло с вонящи на котка проядени одеала и скъсани чаршафи. Към тези пари в стаята задължително се осигурява и професионален хъркач, който неуморно хърка до сутринта.

Още преди да звънне будилника, в пет и нещо сутринта, се събудих от истеричното кряскане на две баби работещи в кухнята. Докато цялата хижа кънтеше от дивите ругатни се оправих и изнизах набързо. Беше започнало да се развиделява.

Малко преди да се изкача на разклонението се показаха първите слънчеви лъчи.

От там поех на запад по Рилецкото било. Вятърът утихна след като преминах седловината. Отбих от билото и поех към най-високия връх в Средна Рила – Рилец (2713 м). Този връх не е като останалите, целия представлява огромна грамада от камъни и от всички страни е заобиколен от сипеи. Според картата мога да сляза от него до Смрадливото езеро като продължа напред. Беше така докато не стигнах до страшен отвес. Затегнах добре раницата, огледах терена за възможен път по сипея и бавно, но славно, без произшествия, успях да сляза по стръмните 400 метра денивелация надолу. Топнах морни нозе в езерото, хапнах, попекох се и ето ме тук.