Колокита е най-северния от трите носа на полуостров Буджака. Започва от Райския залив (Коренята) и завършва с голям жлеб в местността Германката. До преди години беше диво живописно кътче, а сега сцена за демонстрация на строителния кич. По документи се води защитена местност, в която се забраняват ред дейности, като увреждане на скали, чупене на дървета и т.н.
Резултатите са налице – една защитена местност е превърната в отблъскваща строителна площадка, а както знаем – виновни няма.

Застрояването е толкова плътно, че почти няма как да се излезе на скалите.
Противно на всички правила, възможността за безпрепятствен достъп до брега е крайно затруднена, заради стотиците частни имоти.

Райския залив – рано сутринта рибари прибират улова от мрежите.

Местен оризов бос е препречил пътя до пристанището с огромни каменни блокове.

Очевидно, за да не нарушават спокойствието на покоите му, издигащи се над залива.

От отсрещната страна, пък, друг е решил да прокопае брега и да си бетонира собствено стълбище.

И така, това кошмарно здание, с басейн върху скалите, вече неразделно е свързано с малкия залив, който навремето се наричаше Райски.

С лодка правим обиколка около носа, за да се порадваме и на другите строителни забележтелности, които не се виждат от брега.

Нашият човек, с ориза, си е спретнал собствена тераска с шезлонг. Предполагам, че много ще ми се ядоса, ако случайно реша да се разходя точно по тези скали, които (не)официално му принадлежат.

Архитектурни шедьоври, приличащи на офис сгради, се извисяват на първа линия.

Тенденциите са всяка сграда да е тотално различна от другата.

Строителният боклук, подобаващо, се изхвърля в морето.

Към този розов палат, допълнителна пристройка наднича над морето. Не се и съмнявам, че е достроена с изрядни документи.

Стълбища се вият надолу по стръмния бряг. Скоро очаквам до тях да изникнат и тераски, по примера на човека с ориза.

Голяма част от носа е заета от новоизграждащо се вилно селище “Созополис”.
Тук тенденцията за архитектурно разнообразие е разбита и една до друга, с минимално пространство помежду, се строят еднотипни селски къщурки.

Като лаик в строителната дейност, смятам че изкопния материал би трябвало да се товари и извозва на предназначено за това място. Убеждавам се, обаче, че не съм прав – щом морето е наблизо, по-добре да се изхвърли направо там.

Същото важи и за отпадъчния материал, най-често бетон, който се излива като река надолу.

На кой му пука, нали се вижда само от морето, а на чайките едва ли им прави впечатление.

Никакви прегради не могат да спрат рибарите.

Те са там, на скалите, дори ако трябва да минат през минно поле.

В края на носа, от брега се подава нещо като бункер, с голям навес.

Сградата, наистина, е вкопана в земята. Местните споделят, че това ще е новия сарай на Доган.

Дотук, нищо нередно. Стотина къщурки, бункери и палати, тераси и стълбища върху скалите, строителни отпадъци и реки бетон леещи се в морето, затруднен достъп до брега… и всичко това без конфликти с действащата разпоредба за опазване на вече унищожената защитена местност Колокита.

Истинската тръпка да почувстваш морето не се намира в двореца над скалите, тя е в малката лодка, която безгрижно се носи по вълните.