Непознатото име Исперец беше достатъчна мотивация да събера въоръжението и да се отправя натам.

Името “Исперец” за първи път научих от една стара книжка, която намерих в апартамента на дядо ми, което ще рече, че книжката е била поне отпреди 40 години. Там, в едно от комунистическите събрания на туристическо дружество “Странджа”, се описваше как дружината се събрала и направила поход до връх Исперец. Търсих в Интернет къде е тоя Исперец, но резултат не намерих.
Единственото възможно място беше това да са хълмчетата западно от село Росен и източно от Маринка.

Дотътрих се с колата някъде на два-три километра под върха, където започва еко-пътеката. Лесно една обикновена пътека в гората става “еко”, достатъчно е да се опресни маркировката.

Нищо, че маркировката е обновена само до нещото, което някога е било хижа Исперец, а не до самия връх.

Самата гора не е нищо повече от трънаци и хилави дръвчета. Поляна няма, река няма, открита гледка от върха (260 м) също няма. Еко остава въздуха, който си е такъв на кое да е отдалечено от града и пътя място.

Още с излизането от колата, облак от мушички обви главата ми. Еко въздухът, изглежда, действа добре на размножаването им. Слънчевите очила се оказаха единственото средство за придвижване през гората, макар че гадните мушици успяваха да се промъкнат някак и зад тях. Когато най-накрая излязох от гората и се качих на върха разбрах, че това не е просто облак от мухи който ме преследва, а пълчища от мушички, които необезпокоявани си бръмчат наоколо.

Дадох шанс на дългия обектив, и без това нямаше какво да се снима наоколо, а и мухите бяха достатъчно досадни за да ме оставят да се огледам.

Някога, преди да съм дошъл на този свят, на Исперец е имало хижа, чешма, полянки, хубави пътеки… организирали са се туристически излети… Сега Исперец е рай за мухите, пътеките са превзети от трънаци, от хижата са останали руини, страх ме е да пия от водата, която все още тече от чешмата, сигурно и тя е отровена както и всичко наоколо.