Обичам времето да ме изненадва. Както беше притъмняло, в облаците се отвори пролука и слънцето обагри със златна светлина скалите.
За 30 секунди водата така се размазва, че заприличва на пара.
Небето е тъмно, а предния план осветен от ниското слънце.
И привидно скучните обекти предизвикват интерес, когато светлината е перфектна.
Бункерът на нос Лахна отдавна е поел пътя си към морето. Ерозивните процеси безспирно го свличат надолу. Представям си как е изглеждал този бряг преди 50-60 години – висок и отвесен, а бункера отгоре като непревземаема крепост.
Докато препускам обратно по скалите настъпи залеза. Пейзажът е апокалиптичен с тази жълта светлина, обърнатия бункер, изхвърлената гума… все едно това е светът след ядрена война.
2 responses to “Часът на златната светлина”
Има такива много тъжни моменти в живота на всеки.Когато обаче се направи нужното , и се намери друг път на развитие и начин да се труди ,личностите обикновено веднага поемат в тази посока и по своему продължават да дават за общото.Не ми е присъщо да лежа на стари лаври и да си оплаквам безпомощното състояние.
@LILIA: Да не си объркала форума? За какви тъжни моменти и какво безпомощно състояние говориш…
‘Перфектната светлина’ е много як момент!