Не съм подозирал колко впечатляваща може да е река Вит и особено нейния каньон, наречен Червената стена. Щом го зърнах, вече знаех че ще дочакам до сутринта, когато над реката заплуват облаци и първите слънчеви лъчи докоснат шарените дървета.

Залезът наближава и слънцето огрява тополите от отсрещния бряг.

През това време изгря луната. Там, където съм застанал, ръбът е отвесен и е поне 100 метра висок.

Температурата падна през нощта и с помощта на вятъра по зазоряване беше доста мразовито. Над реката е надвиснала мъгла.

Ръцете ми така измръзнаха, че едвам държах фотоапарата. Отвесните скали допълнително подсилваха чувството за опасност.

Меандърът, който се образува тук е толкова обширен, че е трудно да се обхване с един кадър.

Мъглата постоянно променя облика на пейзажа.

След изгрева реката изчезна под облаците.

За десерт си оставих местната забележителност – голяма дупка в скала до село Ъглен. Мъглата тук почти липсваше, а изгряващото слънце съвсем затрудни снимането.