сняг

Бурно януарско море, край Странджанския бряг.

Отправих се към Родопите да търся едно рядко природно съчетание - отрупана със сняг гора, по изгрев. Въпреки сложните пътни условия и студуването, изтърпях до заранта, за което бях възнаграден с този прекрасен пейзаж.

В планините, в края на ноември, не е нито есен нито зима. Снегът е нашарил хълмовете, като далматинец, реките са преминали от течно в твърдо състояние, езерата са сковани в дебел лед.

Лична класация на снимките от изминалата зима 2010-2011.

Две изконни поуки бяха безспорно доказани в този преход - Човек се учи от грешките си и Повторението е майка на знанието. Първо, изкачихме връх Безбог от грешната страна, за да разберем на връщане, че буксуването в клека е било безсмислено. Второ, прецакахме безценен час в мръзнене, вместо да продължим към Полежан.

В ниските части на планината е люта зима. От дни се стели мразовита мъгла, която е покрила дърветата с пластове сняг. По високите части на балкана, обаче, господар е слънцето. Зимата все още не си е отишла и борбата за надмощие е ожесточена. Точно по изгрев, ледени облаци изпълзяват от мрачните долове и устремено се придвижват към върховете.

Проходът тънеше в гъста мъгла, а дърветата бяха надвиснали от тежестта на снега. Заизкачвах се по 894-те стъпала към паметника, и малко преди него се озовах над облаците. В далечината, над тях, едва успяваше да пробие самотен връх.

Така се случва напоследък, че все попадам в екстремни ситуации тръгна ли към планината. Планът ми беше да нощувам в хижа Мазалат и на следващия ден да щурмувам връх Голям Кадемлия, втория по височина в Стара Планина. Въпреки неистовите усилия, Балкана не ме допусна до него.

Още си спомням онзи лъскав монумент на Бузлуджа от комунистическо време. Днес сградата е дори по-впечатляваща - с безумната си, неразрушима архитектура, която не рухва след толкова години набези и опустошения.

Отдавна се каня да посетя Жеравна през зимата, когато снега е обсипал тесните улички и е навял снежни козирки по покривите. Разбира се, идилията можеше да бъде пълна, ако беше натрупало повече и вместо следобед се бях озовал тук по съмване, преди снега да бъде отъпкан.

Къде ли не съм бродил из Странджа - по изоставени пътища, гори, долове... в дъжд, пек, сняг. Все търсих нещо специално, но така и не го намерих там. Ето защо се върнах да преоткрия Странджа в малките затънтени селца, съществуващи в своя реалност, потънали в забвение от векове.

В неподходящо време и най-красивото място изглежда невзрачно. Такъв е случая със Седемте Рилски езера, където ръзтъпках снегоходките за последно, до следващата зима.

Едва в последните дни на зимата се наканих да мина през Родопите. Положението, обаче, не беше никак зимно - голи дървета, снегът се топи, мрачно време... Планината, която винаги ме е очаровала, този път ме разочарова.

Завали ли сняг, изпадам в дилема къде по-напред да разходя фотоапарата. Искам нещо гористо и хълмисто - надолу е Странджа, нагоре Балкана. По навик потеглям надолу. Първата отбивка е при водопада преди село Стоилово. Водата ври, вдига се мъгла от пръските.

Не пожелавам никому да се изкачва пеш от Сопот до хижа Добрила. Пустият му лифт виси безжизнено, а от първа до последна станция са 1200 метра денивелация. От блъскането по баира толкова се измъчих, че ми мина желанието да се разходя по билото, където се спотайват най-високите върхове на Стара планина. Останах си с гледката към Средна гора и Родопите, които тънеха в мъгла.

Само дни след първия сняг, като бонус, падна и втория.

Шаро е сърдит. Не одобрява когато чужди елементи се навъртат около стадото му.