Стара Планина

Толкова бях идеализирал във въображението си тази дупка, че сблъсъка с реалността ми нанесе трайни физически и психически емоции.

Началото на юли е сезона на лавандулата, а както знаем, тя се отглежда най-вече в предбалкана. Без идея къде точно са тези полета, къде ще нощувам и какво ще снимам по изгрев, взех новия Фокус и отпраших в неизвестното.

В киното, когато действието се развива в гора, задължително условие е да има лъчи. Това става с много пушек и ярки прожектори. На практика, обаче, подобно явление в естествени условия се случва рядко и продължава съвсем кратко.

В ниските части на планината е люта зима. От дни се стели мразовита мъгла, която е покрила дърветата с пластове сняг. По високите части на балкана, обаче, господар е слънцето. Зимата все още не си е отишла и борбата за надмощие е ожесточена. Точно по изгрев, ледени облаци изпълзяват от мрачните долове и устремено се придвижват към върховете.

Проходът тънеше в гъста мъгла, а дърветата бяха надвиснали от тежестта на снега. Заизкачвах се по 894-те стъпала към паметника, и малко преди него се озовах над облаците. В далечината, над тях, едва успяваше да пробие самотен връх.

Не случайно Сливен носи името Града на ветровете. Горе, на 1000 метра височина, вятъра така се завихря около скалите на Карандила, че едва успявах да се удържа, какво остава да снимам.

Така се случва напоследък, че все попадам в екстремни ситуации тръгна ли към планината. Планът ми беше да нощувам в хижа Мазалат и на следващия ден да щурмувам връх Голям Кадемлия, втория по височина в Стара Планина. Въпреки неистовите усилия, Балкана не ме допусна до него.

Още си спомням онзи лъскав монумент на Бузлуджа от комунистическо време. Днес сградата е дори по-впечатляваща - с безумната си, неразрушима архитектура, която не рухва след толкова години набези и опустошения.

Отдавна се каня да посетя Жеравна през зимата, когато снега е обсипал тесните улички и е навял снежни козирки по покривите. Разбира се, идилията можеше да бъде пълна, ако беше натрупало повече и вместо следобед се бях озовал тук по съмване, преди снега да бъде отъпкан.

Гложенският манастир ми наподобява на тези в Метеора, като архитектура и разположение.

Първият ден от задължителната есенна фотосесия започна в резерват Стенето. Бях минал от там през пролетта, нямаше начин да не повторя и есента.

Еднодневен маршрут от Карлово през хижа Равнец и масива Равнец. Отклонение от разклона за хижа Рай и връх Ботев към хижа Левски. Слизане към Карлово през резерват Стара Река.

От хижа Хайдушка Песен поехме нагоре. Облачността се беше излегнала на билото и някъде на 1200 метра височина постепенно започнахме да навлизаме в царството на мъглата.

Най-стръмната екопътека, по която съм минавал. До водопада е едва три километра, но благодарение на стълбичките, денивелацията е 400 метра. Стига да не беше толкова задушно, разходката би била удоволствие, вместо леене на пот.