Противниците на добрия дизайн
- 13.12.2001
Съществува проста, непротиворечива и ефективна система, която позволява не само да бъдат изяснени неуспехите на много дизайнерски проекти, но и да бъде увеличен успеха на бъдещите проекти.
Всеки дизайн, за да бъде успешен, трябва да удовлетворява, която и да е поставена пред него цел. Целите могат да бъдат съвсем произволни, например, дизайнът трябва:
- да се хареса на поръчителя или на самия дизайнер
- да е максимално “юзабилен”
- да е офрмен в сребърно-малинова гама и да е покрит с петънца
- безпроблемно да се извежда в RIP
- да е завършен вчера, а още по-добре онзи ден
- да пасва на ръката
- да е на ниво за изложба
- да се програмира леко
- да е направен с кегел 7 на 7.3, иначе от него нищо не става.
И така нататък. Повтарям: целите, по правило, са съвсем произволни. При това те биват еднофакторни, например, “дизайнът трябва да е направен с кегел 7 на 7 и половина”, и многофакторни, например, “дизайнът трябва да се хареса на поръчителя” (т.е. поръчителят харесва дизайн, който “е … и …, и …, и …, и даже …”). Фактически, многофакторните цели се оказват сума от няколко еднофакторни.
Проблемът се състои в това, че при увеличаване броя на целите, намалява вероятността за тяхната непротиворечивост и вероятността, изобщо да се направи такъв дизайн, който да удовлетворява тези цели (в конкретно време, с конкретни ресурси).
Теоретически, първата неприятност е ясна. С втората е малко по-сложно. В началото, без каквито и да било цели, дизайнерът разполага с почти неограничено пространство за маневри (в реалността то е изпълнено с ограничения, например, ограничава средата, техническите възможности, допустимият брой навици, културното ниво на дизайнера и на аудиторията и т.н.). Всяко ново изискване ограничава — някои изисквания повече, други по-малко. С нарастване броя на изискванията, пространството за маневра се стеснява все повече, рано или късно от безкрайната равнина остава едно едва видимо петънце. Освен това, в началото на своята работа, дизайнерът не знае пътя към това петънце, той трябва да върви към него като слепец. По-лошо, пътя към него може да отнеме твърде много време.
Тук трябва да направя две уточнения. Първо, тези две неприятности не са “притежание” на дизайна, те са присъщи на всяка съзидателна дейност на човека. Второ, този закон не е абсолютен — има много примери, когато огромен брой цели не са били пречка за създаването на прекрасен дизайн. Изобилието на входящи изисквания само намалява вероятността те да бъдат удовлетворени.
Ето два прости и нагледни примера за действието на този закон. Стандартният цвят на връзките в интернет е син. Доколкото неговото използване увеличава качеството на интерфейса на сайта, сините връзки напълно могат да попаднат в списъка от изисквания. Също, ако друго изискване към дизайна е използването на ярко син фон (например, сайтът пропагандира почивка на море или синия фон се харесва до полуда на поръчителя) ще трябва да се откажем от оптималния цвят на връзките. Това беше пример за противоречивост на целите. А ето и пример за намаляване на вероятността. Ако логотипа на поръчителя е лош (притежава бедна естетика, прекалено ярка стилистика, неправилна форма), неговото използване се оказва голям проблем. В този случай съществуват едва няколко решения, при които дизайнът ще бъде успешен. Търсенето на идеален вариант най-малкото е трудно, а при ограничено време — невъзможно. Фактически, лошият логотип прибавя още и изискването “логотипът и дизайнът трябва да работят добре заедно”. Ако логотипът е добър, второто изискване се изпълнява от само себе си.
Както вече казах по-горе, разбирането на този закон, често позволява обясняването на причините за неуспех на дизайна. Най-красноречив пример се оказва известното твърдение “ако поръчителят не искаше…”. Дизайнерът има един набор от изисквания, поръчителят — друг. Ако нито един от тях не отстъпи, с дизайна се случва непоправимото. Друг пример е ужасяващото качество на дизайна на преднамерено “юзабилните” сайтове (дизайнът има свой набор от изисквания, интерфейсът — друг, и то не мълък). И обратно, този закон обяснява, защо личните проекти на дизайнерите, често имат по-добър дизайн — тези проекти рядко имат голямо количество от входящи изисквания.
Обърнете внимание, че аз не ратувам за игнориране потребностите на поръчителя или дизайнера, нито за лош (или хубав) интерфейс, нито за каквото и да било. Всяко от тези действия отдалечава от златната среда. Аз претендирам за внимателен подбор на целите, понеже без подбор, независимо от нашите желания, ще се наложи да се откажем от голяма част от тях. По традиция, най-често дизайнерите се отказват да предадат работата в срок, но всеки конкретен случай от изисквания, от които можем да се откажем, е различен. Съзнателното разбиране на този закон помага да бъдат отхвърлени по-маловажните в настоящия момент изисквания.
Освен това, този закон ни показва, какви мерки могат да бъдат предприети, за да се увеличи количеството изисквания, които може да изпълни дизайнерът. Главната мярка тук е да се направи така, че изискванията да са “от страна” на дизайнера — ако изискванията са външни и постоянно трябва да се синхронизират, времето за създаване на успешен дизайн става твърде дълго. Например, когато един човек е изпълнител на дизайна (дизайнер), а друг — възложител на изискванията (нещо като художествен ръководител), преправянето на дизайна протича почти винаги в задължителния ред (дизайнерът прави — художественият ръководител отхвърля). Ако в самото начало художественият ръководител формулира на дизайнера по-голямата част от целите, този проблем се опростява значително (друг е въпросът, че подобен списък от цели затруднява все повече и повече). По тази причина е неразумно дизайнера да се лишава от възможността да общува с поръчителя. Но тава съвсем не е всичко. Разбирането на този закон дава на дизайнера възможност много по-точно да планира работата над дизайна — количеството от изисквания е основен фактор, който оказва въздействие върху срока за изпълнение на проекта.
Казано накратко — каквото почукало, такова се обадило. За кой ли път.
